Една история за едно приятелство

Хората винаги си отиват нали така?! Е но понякога се връщат..много рядко...но поне го правят .. Не мисля че започнах много подходящо историята си, но в момента искам просто да си излея душата..Та това за което пиша е моята приятелка..Или по скоро бивша приятелка..Познаваме се още от деца, израстнали сме заедно, в детската градина бяхме неразделни (с изключение когато беше с гаджето си)..Звучи смешно, но когато си играеха мен ме пренебрегваха..мисля, че животът ми е дал някакви насоки че и за напред ще бъде така..Още от първи клас ние постоянно си се сърдехме и се карахме, а най-лошото е че се деляхме на групи и аз оставах сама..Във втори клас си мислех че всичко е прикючило, но се лъжех..Вв трети клас отново се карахме мноого, но въпреки това се сдобрявахме и си оставахме най-добри приятелки. В четвърти клас също се карахме, но не толкова и това беше в пети и шести клас постоянно ме раочароваше точно когато имах най-голяма нужда от нея и един ден от лятото се зачудих защо все пак се сдобряваме и разбрах че нашата съдба е да се научим да ни предават и да предаваме или поне така си мисля. Може да е глупаво, но само това ми идва наум. Сега вече съм свикнала да ме предават и да съм сама и не ме боли толкова колкото в началото, но имах нужда да споделя с някого. Сега лятото не поддържаме връзка и в началото на учебната година пак ще трябва някак да сме заедно освен ако не ме остави пак .. Най-лошото е че в момента не мога да завърша разказът си подходящо.. не намирам точните думи :s Наистина вече час се опитвам да ги намеря, но не успявам. Е това е от мен :-]